Доста се колебаех дали да напиша малко повече за Ричард Груев сред болката и топлината, която изразиха толкова много хора в последните дни за него.
Те просто казаха почти всичко. Публиката го обичаше така сърдечно, защото беше готин, а това личи. Злобата и игрите му бяха толкова чужди, че на моменти приятелите му в автомобилните среди го съветваха като дете.
Прекрасно е, че хората са усетили човещината му и голямата част от тях без типичната ни лошотия са запомнили най-вече приятния му хумор.
Да си с Ричи беше удоволствие и съм щастлив, че толкова много години бяхме заедно, дори и след като поредните конюнктурни схеми ни отреждаха различни пътища.
Ричи беше единственият човек извън моето семейство, който имаше (и често използваше) домашния ми телефон. Говорехме си с часове и ми бе все така приятно, както и когато коментирахме.
Идваше в редакцията след почти всеки състезателен уикенд, с разказа си за онова което се случило и с типичния си добронамерен стил коментираше всеки от нашите или чуждите пилоти. Колегите ми също се привързаха към него и затова сега е тъжно.
Дължа му страшно много – за това, че ми даде шанс да седна до него в студиото, без тънки сметки, които биха направили мнозина. После, когато Хачо (Бояджиев) го търкаляше, че звездата му била засенчена, с усмивка отговаряше, че това е най-хубавото нещо, което може да се случи с някой, обичащ онова, което прави.
Ричката така и не разбира завистта, която го заля в годините. А тя бе трупана отдавна, заради това, че бе син на велик български художник, че бе живял при него в Париж и можеше да се появи с BMW пред хотел София, а хора като великия инженер Димитър Альоков го водеха на състезания от Формула 1, когато на пистата бе още Ники Лауда.
За разлика от много други обаче тези неща не само не бяха променили вродената доброта на Ричи, а я бяха развили и в по-късните години не можеше да се начуди какво е това купуване на коли и къщи, напрежение и състезание за всичко.
Караше си скромните коли (последно Голф 4) и се радваше на това да бъде в неделя на писта Русе, а другия уикенд да е в Сърбия или в Пещера, за да гледа Митко, Ясен, Румен, Крум, Тодор, Петър, Георги и т.н.
Пиеше си бялото вино (съвсем не толкова, колкото злите езици са разпространили) и си лягаше, за да е бодър за отсечките. Усещането му за спорта бе такова, че когато Сена се удари в стената около завоя Тамбурело, първо се държеше, после гласът му започна да трепери и излезе в апаратната, за да не заплаче в ефир.
Очевидно хората са хванали и това, а то е най-важното от всичко.
